Раздялата с детето, физическа или емоционална, бърза или поетапна – винаги е един от най-трудните периоди в живота на родителя. Неслучайно казвам на родителя, защото напълно неосъзнато и нежелано, той е човекът, който е далеч по-неподготвен за тези събития от самото дете.
А самото дете, то единствено следва своята еволюция. Но съобразно съпротивата на родителя това да се случи, детето реагира резониращо.
Животът на всички ни, от раждането до смъртта, е съпроводен от постоянните прикачвания и раздели с хора, ритуали, общности и институции, които са обогатили развитието ни. Малкото дете преминава през редица промени – физически, емоционални, ментални и социални и във всяка една от тях, то се нуждае от стабилност и родителска осъзнатост, че развитието изисква отделяне от старите предмети, игри и модели.
И след като на теория го знаем, след като го разбираме, защо е толкова трудно?
Разбира се, една от причините са възможните реакции на детето като плач; неспособност физически да се откъсне от родителя; вик и отказ да приеме чуждо присъствие. До около шестия си месец това чувствително малко създание все още не познава концепцията на „не го виждам, но знам че съществува“. Едва след този период от време то постепенно се научава да се доверява, че раздялата е временна и тогава тревожното поведение отшумява по-бързо.
Има и много други причини, поради които малкият човек може да е притеснен от отделяне, дали е изморен, не се чувства добре, изпитва стрес или се намира в преходен момент от живота си – всички тези хипотези биха го накарали да почувства тясна необходимост от свързване с родителя.
Прилепналото дете може да притежава темперамент, който не е социално отворен и да предпочита безопасната компания на мама или татко. Всяка промяна в ежедневната рутина, пътуване, заболяване и дори промяна в професионалния живот на родителя биха могли да направят детето по-предпазливо. В други случаи, тази характерна прилепналост е повик за внимание и обикновено се наблюдава когато възрастният е фокусиран върху ежедневна дейност като готвене или върши нещо на телефона си.
Както споменах по-горе, детето следва своята еволюция, а това означава, че изгражда независимост. Почти всяка тревога от случваща се раздяла произтича от страха на детето как ще функционира самостоятелно.
Според Монтесори, човешкото същество придобива следните независимости спрямо възрастта си:
- 0 – 6 г. – биологична независимост
- 6 – 12 г. – психическа независимост
- 12 – 18 г. – социална независимост
- 18 – 24 г. – духовна и морална независимост
И всяко едно от тези придобивания иска пространство, иска свобода, за да се реализира възможно най-успешно. Това означава, че родителят отстъпва крачка назад, за да даде възможност на нови хора и събития да влязат в живота на детето. Такива, от които то се нуждае, за да надгради себе си.
Стъпката назад не означава изоставяне, но е възможност и аз вярвам, че това е предпоставка и за самият възрастен да обърне внимание на своя важна нужда, която е неглижирал до този момент. Представяте ли си колко би бил скучен животът на детето ако в него присъствате само вие. И колко би било тъжно ако запълвате своята стойност единствено чрез родителство.
Всеки човек в ежедневието на детенцето ви ще има различен подход от вашия. И точно заради това ще го научи на нови, различни неща.
Пускайки детето в по-широка свобода, вие му давате възможност да опознае себе си, да разчита на себе си и да затвърди най-важната връзка на доверие. Това е неговият шанс да се изкачи по-високо, да поеме рискове и да слуша собственото си тяло. И след всичко това да може да прецени колко е способно.
Понякога Монтесори философията е неособено правилно разбрана като пълна свободия и тук ще използвам мястото да кажа, че дори в това пускане има надзор и супервизия, защото дори детето да е независимо, то не е пораснало. Свободата се предоставя поетапно и възрастният/родителят наблюдава изграждането на нови умения ден след ден, точно както се поставя скеле, за да се осъществи по-голям проект след това. Тези малки стъпки са скелето на детето, което то ще използва са самореализация на личността си.
Съветвам ви преди да предоставите свобода, винаги комуникирайте с детето си в яснота какво ще се случи. Не излизайте от дома си, криейки се, не изчезвайте току така и не го поставяйте в позиция да ви търси и да се чувства изоставено. Яснотата носи спокойствие, каквото и да съдържа тя.
Давайки това широко поле на детето, вие давате шанс на себе си да го опознаете, да откривате кое е то, а не кое смятате, че трябва да бъде. Защото понякога прекалената ангажираност подмолно може да ви накара да пренебрегнете истинската му същност.
Давайте му възможност да греши, за да се учи как да поправя грешките си, не го правете вместо него, но бъдете там в трудни моменти, защото това е израз на велика обич.
