Може би причината поради която тийнейджърите изолират себе си когато са претоварени, вместо да дойдат при нас със своите проблеми, е че точно тогава, когато са били малки деца, ние сме изолирали тях в моментите когато са били претоварени, вместо да им помогнем в разрешаването на проблемите.
Когато нашите деца са малки, те се опитват да ръководят емоциите си, те не могат да изразят това, което чувстват. Те имат гневни избухвания, те хвърлят предмети, те имат сривове, те крещят и хленчат. Това е техният начин на комуникация с нас. Те се нуждаят от помощ, за да организират, осмислят и изразят техните чувства по здравословен начин. А обществото ни казва, че трябва да ги наказваме за всичко това, което те правят. Да ги изпратим в тяхната стая, да им дадем време за осмисляне на действията, дори да ги нашляпаме.
И по този начин ние ги учим и тренираме да не изразяват емоциите си. "Не хленчи, не спори. Твоите емоции са грешни. Тихо. Мълчи."
И някак неусетно те спират да изразяват своите емоции, защото ние повтаряме това отново и отново, и отново. За толкова дълго време ние ги оставяме да се справят с това сами. Сами в своите стаи, на своя стол, в своя ъгъл.
И когато те станат тийнейджъри ние очакваме те да се чувстват сигурни и защитени, споделяйки за проблемите си с нас. Очакваме вече да знаят "какво е ок да правят".
Но те са подсъзнателно окабелени да мислят обратното, защото по този начин са израснали.
Дневниче
"Аз съм на две... Аз не съм ужасна. Аз съм разочарована. Аз съм изнервена, стресирана, претоварена и объркана. Нуждая се от прегръдка."
Тази сутрин след като се събудих, пожелах да се облека сама. Те ми казаха: " Не, нямаме време, нека аз го направя."
Това ме натъжи.
Исках да се нахраня сама по време на закуска, но ми казаха: "Не, не, прекалено мръсно ще стане, нека аз го направя."
Това ме накара да се почувствам разочарована.
Исках да вървя сама до колата и да вляза в нея, но ми казаха: " Казах ти, че нямаме време, трябва да бързаме, аз ще те нося."
Това ме накара да плача.
Исках да сляза сама от колата, а ми казаха: " Аз ще те сваля."
Това ме накара да пожелая да избягам.
По-късно през деня играех с дървени блокчета, когато чух: "не, не по този начин, трябва да ги редиш ето така..."
И реших, че вече не искам да играя с дървените блокчета. Пожелах да играя с кукла, която някой друг използваше, но я взех въпреки това. Те ми казаха: "Не, не може да правиш така, върни я. Трябва да споделяш."
Не съм сигурна какво точно направих, но всичко това ме натъжи много. И се разплаках. Исках прегръдка. А някой ми каза: " Не, добре си, върви да играеш."
След това чувах как повтарят: "трябва да ги събереш, хайде, вдигни ги."
Но не съм сигурна какво искат да направя и чакам някой, за да ми покаже какво исках от мен.
Но вместо това чух: "Какво правиш, защо стоиш там, казах ти да ги вдигнеш, прибери ги."
Не ми бе позволено да се облека сутринта, нито да движа собственото си тяло, за да стигна там, където искам, но сега те искат от мен да си вдигна играчките...
Не съм сигурна какво трябва да направя. Дали някой ще ми покаже...Откъде да започна, къде да поставя всички тези играчки? Чувам много думи, но не разбирам какво искат от мен. Изплашена съм и не мърдам.
Лягам на пода и започвам да плача.
Когато отново дойде време за ядене, пожелах сама да избера храната си, но ми казаха: "Не, прекалено си малка, аз ще го направя."
Това ме накара да се почувствам малка. Опитах се да ям тази храна, която сложиха пред мен, но не ми бе приятна, а някой непрестанно повтаряше: " Ето, опитай това, трябва да хапнеш от другото", непрекъснато, тикайки нещо пред лицето ми.
Вече не исках да ям, а да хвърлям неща по пода и да плача.
Но не мога да сляза от масата, защото съм заклещена на този стол и никой не ме пуска долу...защото съм прекалено малка и не мога сама.
Те продължаваха да повтарят, че трябва да си хапна и това ме накара да плача още по-силно. Сега съм гладна и разочарована, и тъжна.
Изморена съм и имам нужда някой да ме подържи. Не се чувствам защитена и под собствения си контрол. И това ме изплаши. Заплаках дори по-силно.
Аз съм на две. И никой не ми позволи да се облека сама, да движа собственото си тяло, така както имам нужда. Те не ми позволиха да задоволя нуждите си.
Както и да е... Но те очакват от мен да знам как да споделям, как да "изчаквам минутка" или да "слушам". Очакват да знам какво трябва да кажа, как да се държа или да контролирам емоциите си. Очакват от мен да знам, че ако хвърля нещо, то може и да се счупи.
Но, не, аз не знам всички тези неща.
Не ми е позволено да практикувам и развивам собствените си умения като ходене, набиране, избутване, катерене, тичане, хвърляне, все неща, които искам да правя. Неща, които будят интереса и любопитството ми. Нещата, които не са ми позволени.
Аз съм на две. Аз не съм ужасна. Аз съм разочарована, стресирана, претоварена и объркана. Нуждая се от прегръдка."
Дайте разрешение на своите деца да чувстват! Дайте им възможност да знаят, че техните емоции са важни, а вас ви интересуват, независимо колко малки са те на възраст. И бъдете сигурни, че те знаят, че са чути. Защото вие сте тяхното защитно пространство.
