Пандемията промени изконно методиката, по която се грижим за семействата. Или поне в това искам да вярвам. Ако преди три години давахме единствено съвети на родителите, то сега се отнасяме с тях, така както с децата. Повече емпатия, време, обяснения, физическа и емоционална подкрепа. Това присъства в новите рецепти за работа с малки и големи.
Много изследвания показаха, че свързаният с пандемията стрес, особено по време на бременност, несъмнено повлия върху развитието на мозъка на плода при някои деца.
Катрин Лебел е психолог, който ръководи Лабораторията за невроизобразяване на развитието в Университета на Калгари в Канада. Нейните колеги анкетират повече от 8000 бременни жени по време на пандемията. „Почти половината съобщават, че изпитват симптоми на тревожност, докато една трета са имали симптоми на депресия - много по-висок процент, отколкото в годините преди пандемията. Как се отразява този стрес на бебетата в утробата?
За да разберат, изследователите използват ЯМР, сканирайки мозъците на 75 от бебетата 3 месеца след раждането. Те откриват, че бебетата, родени от хора, които съобщават за повече пренатален дистрес - повече симптоми на тревожност или депресия - показват различни структурни връзки между тяхната амигдала, мозъчна област, участваща в емоционалната обработка, и техния префронтален кортекс, област, отговорна за изпълнителни функционални умения“.
Какво представлява страхът за малкото дете?
Парадоксално, но психиката на детето до три годишна възраст не познава паник бутона на самосъхранението. Смели, безразсъдни и любопитни. Такива са те в познатата си среда на сигурност, заобиколени от хората, на които имат доверие. В дълбоките и непознати води, малкият човек изглежда чуплив, плах и предимно пасивен. Всичко това изглежда съвсем нормално и очаквано, освен ако не продължи прекалено дълго време.
Страхът е емоция, която отговаря за адаптивността на мозъка в стремежа му да се справи с потенциална опасност. Именно тази реакция е част от механизма ни за оцеляване. Дали е полезен, да, несъмнено. Докато не се превърне в постоянна тревожност. Какво най-често руши опорните точки на защита за малкото дете?
1. Непознати хора
2. Нови физически места
3. Тъмнина
4. Големи изненади
5. Рязка промяна в рутината им
6. Животни и насекоми
7. Необясними случки
8. Раздяла с родителите
9. Нови стимули
10. Природни промени (гръмотевици, силен вятър и др.)
В изброените най-чести десет причини, с които съм се запознала в практика си, откривам един общ корен. Той е несигурността на детето какво би се случило с него. Бидейки реалисти за очакванията си, има определени стъпки, които могат да балансират нивата на стрес в детската психика. Ето част от тях:
Захвърляне на прекалената протекция
Нека правим рационално разграничаване между грижа и протекция. Едното подкрепя децата с цел те да се справят, уповавайки на наличните си възможности. Другото ги лишава от възможността да натрупат опит, посредством липса на преживявания. Протекцията се изразява в премахване на пречките, така че детето никога да не изпита разочарование. По този начин то не изгражда реална представа за това кое е наистина опасно. Като резултат, не само разполагаме с постоянно тревожно дете, но и с такова, което е в пряка зависимост от друго лице при всяка потенциална трудност или опасност (било то рационална или не).
Тренировки по предвидимост
Ще ви се налага да обяснявате, не един или два пъти. Опитайте се да изградите ясна картина в съзнанието на детето си за всичко, което предстои да се случи.
Например, в дома ви ще дойде непознат гост. Разкажете му за него, за името му, за нещата, които харесва. Покажете снимка (ако разполагате с такава). Заедно изградете план какво ще сготвите, къде ще поканите госта да седне и колко дълго ще остане. Или ви предстои да посетите ново място. Отново покажете снимки. Разкажете за различната природа, която ще видите или пък за красивите птици. Отново заедно подгответе багажа на детето, което ще го направи много по-сигурно и несъмнено ще повиши чувството му за спокойствие. Ако в дневната рутина се налага промяна, то я обсъдете предварително. Разказвайте, постоянно разказвайте какво ще се случи „после“. После спрямо сегашния момент. После, след като се проберете от детската площадка. После, след като тръгнете от детска градина или после, след като се събуди.
Внимавайте с „Внимавай“
Когато имате възможност, замествайте тази фраза с думи, които будят съзнанието на детето да се отвори към рисковете на ситуацията. Бихте могли да използвате: „Смяташ ли, че е безопасно?“, „Сигурен ли си, че искаш да скочиш?“, „Нуждаеш ли се помощ?“, „Аз съм тук ако се почувстваш неуверен/а.“, „Как бихме могли да го направим по друг начин?“ и т.н. Всеки възрастен страда от така наречените словесни тикове, като „браво“, „ок“, „внимавай“. Нека знаем, че всеки път, когато произнасяме тази дума, подсигурени със специфична интонация на тревожност или страх, сякаш опъваме ластик и го пускаме върху кожата на детето. Ако все пак ситуацията изисква бързата намеса на репликата, то обезателно обяснете причината след като вече се намирате в безопасното поле.
Пълноценни преживявания
Позволете на детето да бъде. Да опитва, участва, докосва, вкусва, да се движи и тренира нови умения. Не съществува друг начин, по който то да развие познание и увереност. А тези две са антидота на страха. Гласувайте му доверие чрез ежедневни отговорности в дома ви. Започнете от пренасяне на прибори до масата, преминете към поставяне на дрехи в пералнята и завършете със задачи по лична грижа. Позволете му да отваря вратата, да натиска копчето в асансьора или да слезе по стъпалата. Адаптивността на малкия човек се определя от опита му. Не тичайте постоянно след него с мокри кърпички. Не го спирайте да плаче. Не се старайте да живее в розовия балон на удовлетворението. Рано или късно, му предстои да се сблъска с всичко човешко. Ще управлява себе си и бъдещето много по-адекватно и лично, ако познава себе си и своите реакции спрямо заобикалящите го събития и условия.
Задавайте въпроси и отгатвайте
Независимо от възрастта на детето, задавайте въпроси. Чрез тях му помагате да постави етикет на емоциите и действията си, на мислите и чувствата. Трудно бихте накарали едногодишно да ви разкаже какво го тревожи, затова назовавайте. Не го лъжете, че няма от какво да се притеснява, защото това е условно изказване. Валидирайте и заявете присъствието си до него.
Не на последно място ще си позволя да вляза в пряк сблъсък с нашата народопсихология. Тя ни подтиква постоянно да очакваме опасности, да сме крайно предпазливи и рядко да гласуваме доверие. Понякога това е оправдано, но по-често е предизвикано. Нагласата е 90% от резултата, според мен. Затова акцентирайте върху хубавите моменти от деня си, разказвайте на детето. Споделяйте му с какво сте се справили или колко предизвикателно е било за вас.
Помнете, че целта ви не е да елиминирате тревожността в детето. Целта ви е да го подкрепите в изграждането на всички личностни предпоставки, които ще му помогнат да я управлява.
