Като родители, учители и приятели, а и понякога в изблик на изключителна гордост с постиженията на нашите малки деца, ние често имаме потребност да ги похвалим.
Несъмнено честотата, с която изпускаме думата „браво“ я е превърнало в механичен словесен тик.
Вероятно в редица статии ще открием задоволително количество информация за вредата от наказанията, но трудно бихме открили лоша дума именно за това, което евфемистично се нарича положително подсилване чрез използването на похвалните фрази.
Поощрение срещу похвала
Голямото недоразумение произтича от двата съвършено различни смисъла на тези думи. Никой не би могъл да постави под въпрос значението на насърчаването, на подкрепата и необходимостта да запълваме емоционалните нужди на децата, на проявата на обич и гордост с крачките им в живота, но постоянната похвала е съвсем различна история.
Как може да бъде разбрана прекомерната похвала?
1. От една страна като манипулация. Например, хвалим детето, че се храни чисто. Тази словесна награда има за цел да подсили поведението на детето. Но защо и кой има полза от това? На емоционалната му нужда ли отговаря или ние се си осигуряваме комфорт и за следващия път – сякаш детето би могло да забрави, че може да се храни и чисто.
2. Rheta DeVries, професор по образование, нарича това „контрол със захарно покритие“. Вид изкуствена награда, която много прилича на осезаема такава. Смислово това може да се асоциира с наказание, защото е вид начин да направим нещо върху детето, карайки го да се съобрази с нашите желания и чувство на видима удовлетвореност.
Каква е ефективността й?
Похвалата може да работи единствено в краткосрочен план. Причината за това е, че децата са вечно гладни за нашето одобрение. Моето мнение е, че не бива да използваме тази зависимост за наше удовлетворение. Макар и ясно да осъзнавам, че понякога в напрегнатото ни ежедневие, тази хитринка може да е моментно много полезна. Изкуственото стимулиране няма единствено вербално отражение и дори много по-често се свежда до: „Ако си облечеш дрехите, може да гледаш телевизия“; „Ако си послушен, ще хапнеш шоколадова бисквитка“.
Ако помислим по-дълбоко, вероятно ще си признаем, че това превръща децата в консуматори на неприятен поведенчески модел. Не само това, но и ги подготвя как самите те да разрешават бъдещи конфликтни ситуации в по-напреднал план, отново по същия начин. Така че, след 10-12 години има вероятно да си отглеждате тийнейджър, който ще ви иска пари, за да изхвърли боклука. И с право.
Тъжният факт е, че малките деца винаги усещат манипулацията върху себе си, макар и да не умеят ясно да обяснят как и защо.
Конкретни вреди
Макар и не всяка похвала да е изчислена тактика за контрол на детето, то несъмнено го тласка към това да се превърне в „похвално зависимо“.
Дори и искреният ни изблик на възхищение си струва да се разгледа по-отблизо. Има вероятност вместо да засили самочувствието на детето, да увеличи зависимостта му към нас.
Колкото повече си позволяваме да квалифицираме действията на детето като „добри“, „чудесни“, като такива, които харесваме, толкова повече то разчита на нашите оценки и решения кое е добро или не, вместо да изгражда умение за формиране на собствени преценки. А това ще го накара да измерва своята лична стойност по отношение на това, което ще накара нас да се усмихнем или раздадем още от дозата на одобрението.
Какво казват проучванията?
1. Деца, които са били изобилно хвалени от своите учители, стават по-колебливи в отговорите си, както и по-склонни да отговарят с въпросителен тон.
2. Склонни са да се отказват от идеята си, веднага щом възрастен не е съгласен с тях.
3. Словесната оценка не стимулира децата да продължат с по-трудни задачи, но ги прави по-колебливи.
4. Често тези деца израстват като възрастни, които все още се нуждаят от потупване по главата или рамото, както и уверение, че това, което са направили, е наред.
5. Прехвалването краде детското удоволствие. Ако детето е доволно с постижението си, то заслужава само да избере и реши кога да се чувства по този начин. Казвайки му: „Добра работа“, ние всъщност му казваме: „Сега се чувствай добре“.
6. В редица случай детето оттегля интереса си от своята дейност в момента, в който спре да получава внимание. Наблюдава се, че дори и възрастни, силно възхвалявани за това, което правят, рано или късно губят вътрешния си стимул.
Говорейки за много малки деца, знаем че те се нуждаят от нашето ръководство и позитивни оценки, но постоянният поток от ценностни преценки не е нито полезен, нито необходим за развитието им. Защото „Добра работа“ е също толкова оценка колкото и „Лоша работа“. Дори и най-забележителната преценка, дори и най-положителната, е все пак преценка. Ние се стремим към това, детето да изпитва желание за споделяне на удоволствието си с нас. Искаме дете, което идва при нас и казва: „Направих го“, а не „Как беше, беше ли добре?“.
Мотивира ли похвалата?
Несъмнено. Мотивира ги да получат още повече похвала. И често това е за сметка на ангажираността им към това, което правят. Следователно това намалява тяхната продуктивност и вероятност за постижения.
Когато хвалим детето, ние несъзнателно оказваме натиск върху него за следващата му задача. Тук много изследователи установяват, че именно това е причина малките хора да се спъват на следващото предизвикателство. Когато едно дете е фокусирано върху това да запазите положителните коментари от страна на възрастния, то е все по-малко склонно да поема рискове.
Какво да правим вместо това?
Безусловна подкрепа и любов, без допълнителни конци, които да придържат децата към нас. Истинската привързаност следва да е насочена към това кое е детето, а не какво прави. Когато тази безусловна подкрепа е налице „Добра работа“ не е необходима реплика, а ако липсва дори и тази фраза няма да помогне. Често ще се налага да преразглеждаме собствените си искания към детето, особено в моменти, в които се опитваме да възпрем нетипично поведение. Да анализираме мислите, чувствата и ценностите, които стоят зад проявите му. Макар и крехко на възраст, вярвам че детето заслужава да бъде включено в процеса по взимане на решения. Защото то има нужда да знае, че неговите чувства и идея са важни. Всичко това изисква време, грижа, талант и смелост.
Ако детето ви направи нещо изключително мило или щедро, насочете го към ефекта на действията му върху другите: „Виж колко е усмихнат сега Петър“, вместо да премествате фокуса върху вашите емоции.
Ако детето ви обуе само обувките си или успее да облече дрехите, може да кажете обективно това, което наблюдавате, без да го оценявате. Но все пак да валидирате неговото усилие и постижение: „Виждам, че се справи сам с обувките“.
Ако детето ви нарисува чудесна картина (дори и само под формата на драсканица), не я оценявайте, но отново наблегнете на видимото: „Виждам, че си използвал предимно син цвят“; „Виждам, че си нарисувал големи форми“. Питайте го какво то харесва в своята игра или работа.
Не всичко комплименти вредят, но трябва да вземем предвид мотивите си за това, което казваме. Не е нужно да оценяваме, за да насърчаваме.
